И защо ми е, Господи, дадена даром жена -
не успях с нея даже брашно и прашинка да смеля.
Само чувствам как мислите гаснат една по една:

Корито е балконът - речно.
От риби дваж по-неми - ние
прецеждаме самата вечност

                                                             на жена ми
И защо ми е този животец - пропукана делва,
от която потича горчилка и есенна скръб,

Не дочаках  ни риза, ни мед от коприва,
а пък зимата две-три недели
като стара любовница  бръчки прикрива

                                ... далечното е всъщност ореолът...
И ме рисувай в своя сън по памет,
както реката камъните груби:

Каквото и да взема, все е в мене...
Крада съвсем умело, със замах
от нежното привично ромолене

Престана вече с другите деца
синът ми да играе криеница.
Далечни станиолени слънца

Онзи мъж, който някак внезапно дойде
и разроши косите ти с устни,
пич та дрънка е, ясно, а аз - демоде.