Ти още носиш вехтото палто,
което пък душа под наем носи,
така че в мен, добрия син, е то
кълбо от бяла прежда и въпроси.

И всяка утрин вятърът свиреп
неволно по баира го разплита.
А аз далеч, в една далечна степ,
търкулвам спомен - житената питка.

И питам се: дали съм твоят син
или на този тъмен род издънка,
щом по ръба на чашата с пелин
разлепвам само устните си тънки?!...

Но и да срежа своя ням език,
и своя срам естествено до корен,
ти пак би чула гневния ми вик,
изпълнен със съмнения догоре...

И пак ме палят хиляди  ,,защо""
пред прошката ти, като цвят набола.
Палтото ти - кълбо от бинт е то,
с което ще превържеш мойта болка...

Дълбока философия и безкрайно силни метафори!
Остани си там, до Небето...

Харесах. Баба Албеница

негови и на най - близките.Една изострена съвест и чувствителност.
И как пък успя, значи, Ив, тръгна от едно най - обикновено и вехтичко палто - това само ти го умееш.
Благодаря ти!

Не е стих, ами розова панделка. И е напомпан с четения.

Не съм Полигор, но и не кудкудякам като тия две дами горе, имам вкус.

Класика в жанра, Ив! Поезия, която извисява духа! Поздравления, Поете!
Люси